Аз съм учител в България
Аз съм преподавател в България. Бих желала да бъда на доста места по света, само че съм крепко закотвена тук със своята скромна заплата и по тази причина пътувам единствено въображаемо. Аз не съм Езоп или Ханс Кристиан Андерсен. Не се пробвам да ви описвам басни и приказки. На хората им омръзна да слушат приказки и басни. Аз не съм Мари Мак Бътюн, която построи огромен лицей за своя народ. В България има доста просторни - дребни и огромни учебни заведения. В тях няма „ оранжеви щайги ”, а същински чинове. Само че в дребните села и градчета тези учебни заведения са полупразни, тъй като децата и родителите им емигрират там, където има работа. Селата обезлюдяха и опустяха, и доста учебни заведения към този момент не отварят порти...
Моите първи възпитаници... Те са към този момент на 30... Присъствала съм на сватби, кръщенета и изпращане зад граница... Да. Голяма част от учениците ми не остават в България и скамейките за техните деца са празни... А учителят? Учителят се бори всекидневно, спокойно и безшумно, стачкувайки, пишейки лозунги, информации и стихове. Аз съм преподавател в България. Боря се като Бел Кауфман " Нагоре по стълбата... ” Попълвам всеки ден заповеди, заявления, оформям протоколи, върша описи, статистики, повеждам отсъствия и наличия, систематизирания, образовам се в допълнение в курсове, върша разпределения и се самосезирам при неизпълнението им, протоколи на заседания и препоръки, основни книги, методически обединявания, семинари... Стъпка след стъпка, стълбата води в море от бумажщина. Понякога, в един ден ми се е постанова да бъда актриса, психолог, манипулатор, публицист, сестра и доктор, треньор и състезател, изследовател на изгубени движимости, шивач, заместник-родител, лидер, бранител, следовател, консултант или просто другар... Обучена съм на доста неща и към момента се изучавам, само че най-много на това по какъв начин да не стопираме да се учим през целия си живот.
„ Аз съм абсурд. Говоря най-силно, когато чувам най-внимателно ”... и доста, доста безшумно, когато желая да ме чуят всички. Забравям елементарно обидите и прощавам, въпреки че на мен няма кой да елементарни.... Лекарите се грижат за физическото здраве. Защо хората подценяват духовното здраве, за което се грижи учителят. Архитектът строи вековни паметници и здания грижливо, само че единствено върху здрави терени. Учителят построява последователно, с обич и неизменност, своята творба, върху всевъзможни основи и не може постави подредба: от това дете нищо не става... В подмяна на това най-палавите и най-трудните възпитаници са тези, които дълго помнят своите учители и ги поздравяват на улицата, даже след години. „ Е, аз съм и боец. Всекидневно повеждам борби с насилието, експанзията, страха, предразсъдъците, незнанието и апатията. Но имам велики съдружници: Интелигентността, Любопитството, Родителската поддръжка, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите флагове и с тяхната поддръжка съм непобедима. ”
И по този начин... аз съм преподавател. „ Имената на тези, които са практикували моята специалност, звънят като камбани на славата в историята на човечеството ”... Сократ, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Петър Берон, Климент Охридски, Лио Баскаля, Мойсей и Исус... Но през днешния ден, в навечерието на Празника на Светите учители Кирил и Методий, аз знам че „ съм и всички тези учители, чиито имена и лица са от дълго време забравени, само че чиито уроци и характери постоянно ще бъдат помнени поради достиженията на техните възпитаници. ” И защото съм преподавател не къде да е, а в България, на мен се пада огромната чест да строя нейното бъдеще, тъй като съм крепко закотвена тук...
Автор: Нели Господинова, преподавател
